- Тук?

- Тук.

- Цяла нощ?

- Да.

Кий погледна недоверчиво към огромната съборетина, някога представляваща голяма къща. Направи крачка напред, стъпвайки внимателно на първото стъпало водещо към верандата, поддържана от две големи греди. То изскърца заплашително и накара Кибум да се върне назад.

- И от къде сте сигурни, че е безопаснo да се влиза? Ами ако се срути докато съм вътре?

Зад него се чу хъмкане, обръщайки се Кибум срещна притворените очи на Минхо, който се бе облегнал на капака на червения си пикап.

- Тази къща седи тук от векове. Издържала е снегове, ветрове, бурии, земетресения и е оцеляла. Мисля, че ще издържи и теб една вечер.

Кий не беше сигурен. Запристъпва от крак на крак, оглеждайки намръщено терена.

Три стъпала водеха към верандата. Вратата беше излязла от пантите си и сега зееше полуотворена и наклонена настрани. През пролуката се виждаше мракът, спотаен вътре. Постройката беше дървена, на места толкова изгнила, че Кий имаше чувството, че с едно докосване ще се разпадне на прах.

Двуетажна, къщата изглеждаше по-голяма отколкото всъщност бе, но илюзията за това навярно създаваше страшният й вид. Единият прозорец на първия етаж бе счупен, от рамката все още стърчаха парченца мръсно стъкло. Другият, този на кухнята предположи Кий, защото дори от тук можеше да види част от плота и хладилника, бе наполовина покрит с пожълтял вестник. Точно под единия прозорец, на ливадата, сякаш че изхвърлен от там, лежеше телевизор. От старите модели, със счупена антена. Малкият му екран бе пукнат, а дървената обкова бе паднала и се виждаше механизмът вътре в него.

На втория етаж имаше още два прозореца. Стъклата бяха останали цели, но мръсножълт цвят пердета, с огромни дупки по тях, пречеха да се види повече. Кий не тръпнеше от желание да заобикаля, за да огледа задния двор. Стигаше му гледката на обраслата с буйни плевели предна ливада.

Беше си мъка да стигнат дори до тук. Колата на няколко пъти засече и започна да боксува. Макар някога да бе имало път, който е водел до къщата, сега той свършваше доста назад. Нататък продължаваше гъста плетеница от храсти и треви, високи колкото средно голяма палма. Гората обграждаше къщата в радиус от два километра във всички посоки. Определено не даваше особени възможности за бягство, ако се случеше нещо.

Далеко в небето се чу приглушен гръм. Кий погледна намръщено към сивите облаци, точно, когато една капка падна на лицето му. Последваха я още.

Той погледна към Минхо. – Заваля.

- Виждам. – каза незаинтересовано Минхо. По синия пуловер, който бе облякъл, започнаха да се образуват големи мокри петна. Кий усещаше как собствените му дрехи подгизват.

Малко след това се отказаха да разглеждат повече къщата и двамата се качиха обратно в пикапа. Минхо завъртя ключа и двигателят изръмжа един път ядосано, веднага след това изгасна.

- Тъпа бракма. – процеди през зъби той и пробвам отново. Този път колата се запали със стържещ звук.

- Виж... - започна Кибум. Чудеше се как да се измъкне от ситуацията. - Може би няма да е лошо да отложим това… ъм изпитание. Тази вечер не ми изглежда най-подходящата за…

Дори от шума на дъжда и ръмжането на двигателя, Кий можеше да чуе тежката въздишка, която напусна устните на другото момче и разбра, че няма да мине никак лесно.

- Ако си толкова изплашен… - Минхо даде на задна и нагази още повече в покритата с бурени ливада. – Можеш да се отдръпнеш. – завъртя кормилото и за един ужасен миг, Кибум си помисли, че колата няма да може да излезе от плевелите. После обаче Минхо натисна газта и тя потегли напред, далеч от това ужасяващо място. - Знаеш обаче, че парите, които заложи ще пропаднат.

Кибум изцъка с език. Да, май трябваше да помисли два пъти, преди да се съгласява на глупавия бас. Тогава му изглеждаше като добра идея. Лесни пари за никакви усилия. Гледната му точка обаче се промени, виждайки тази къща.

Хвърли разтревожен поглед в огледалото за обратно виждане. Сградата беше останала далеч назад и вече не се виждаше нищо друго, освен дървета. Клоните им се огъваха и накланяха от вятъра, който бе започнал да набира все повече сила.

- Освен това… - продължи Минхо - …Джинки се съгласи да остане с теб.

Това изненада Кий. – Джинки, от клуба по баскетбол?

- Аха. Чу за баса и искаше да участва. Заложи крупна сума пари – добави Минхо с усмивка.

Той наистина не вярваше, че двамата ще издържат там цяла нощ. За него басът беше в кърпа вързан, а Кий също бе започнал да се съмнява, че всичко ще мине както бе очаквал. Но пък мисълта, че няма да е сам, го успокояваше. Донякъде.

Не, че сега можеше да се отдръпне. Не можеше да си позволи да загуби парите, а нямаше начин останалите момчета да му дадат да си ги вземе обратно, без да е изпълнил неговата част от уговорката.

Една нощ в изоставената къща.

Кий усети как започва да му става студено. Включи малко по-силно парното и обви ръце около себе си. Навън дъждът продължаваше да вали, а всяка следваща гръмотевица изпращеше силни тръпки по тялото му. Едно дразнещо гласче, което шепнеше неразбиращи неща в главата му, не го оставяше намира.

Отново погледна в огледалото за обратно виждане. Назад пътят тънеше в тъмнина, а дърветата се сключваха около него като естествена бариера срещу непознати.

Кий преглътна буцата заседнала в гърлото му. Силно чувство на тревожност се загнезди в него и така и не го напусна.

 

Два дни безспирен дъжд означаваше кал, кал и пак кал. Кий бе успял да убеди останалите да отложат изпитанието на пилетата, както те го бяха кръстили, с още един ден, докато дъждът поспре. Той така и не спря, а момчетата започнаха да се изнервят. Минхо му бе звъннал сутринта със сериозното предупреждение, че ще си загуби парите, ако продължи да отлага и Кий нямаше друг избор.

Беше се в облякъл дебело зимно яке, с голяма качулка, която да го пази от дъжда и дълги гумени ботуши, които вече натежаваха от калта. На гърба си носеше тежка раница, пълна с храна, още дрехи и спалния му чувал. Неколкократно проверяваше дали телефона му е в джоба. Зареден и готов за използване при нужда. Макар, че се съмняваше някой да успее да стигне до тук достатъчно бързо, дори нещо да се случеше.

Пътят бе станал непроходим заради калта и Минхо нямаше как да ги остави по-близо до къщата. Той и Джинки трябваше да извървят останалият част от него пеша. Разходката се оказа същинско мъчение за Кий. Дърветата шумоляха, така, сякаш шепнеха някакви неща и не виждаше краката си от високите плевели. Това, че бяха сами в гората, го плашеше достатъчно много, а това, къде отиват — тройно повече. Небето се бе успокоило и за сега не валеше, но приглушените гръмове и сивите облаци напомняха, че това е само временно затишие преди същинската бурия.

Кий остави Джинки да върви два метра пред него, че ако случайно нещо се случеше Кибум да можеше да е първият, който да хукне в обратната посока да се спасява. За щастие или не нищо подобно не се случи и те стигнаха необезпокоявани до крайната си точка, спирайки точно пред трите стъпала. Джинки подсвирна при гледката, а Кий преглътна звучно. Ако се загледаше много внимателно, като че ли можеше да види как тя се клати, но не беше сигурен дали това не бе причинено от силното му треперене. Силно се надяваше, че постройката щеше да издържи. Не му се искаше да се срути отгоре му тази нощ.

Краката му се хлъзгаха заради калта в различни посоки и той трябваше да зарине ботушите си в земята, че да запази равновесие. Крачолите на панталоните му бяха почернели от пръста, полепнала по тях. Няколкото слоя дрехи, които бе навлякъл, не го предпазваха до край от студа. Усещаше носа си замръзнал, а бузите му горяха.

Никак не тръпнеше от желание да влиза в къщата. Силно се замисляше дали да не опъне палатка пред нея, вместо това. За съжаление не беше взел такава със себе си, а и на останалите нямаше да се хареса, че се отклонява от баса.

- Страх ли те е? – попита го Джинки, стоейки до него.

- Малко – призна си той. – Ами теб?

Джинки поклати глава. – Не бих казал. Все пак това е само къща, нали?

Той премести раницата, която държеше в дясната си ръка, премятайки я през гръб. За разлика от Кий, бе облечен в тънко яке и чифт джинси. Не изглеждаше никак притеснен от факта, че следващите няколко часа щяха да прекарат сами в тази къща.

Кий наблюдава как стъпва на едното стъпало, което изскърца, но не се отдръпна както бе направил Кибум ами продължи да се изкачва.

- Да, само къща – каза тихо Кий на самия себе си, преди да го последва. – Само къща. Една тъпа къща.

На верандата, веднага след трите стъпала, зееше огромна дупка, която двамата трябваше да прескочат, за да стигнат до вратата.

- Искаш ли аз да вряза пръв? – попита го Джинки, а Кибум кимна.

Тръпки го побиваха само от мисълта за това, какво може да ги чака вътре. Силно се надяваше къщата да не се бе превърнала в дом на някой бездомник. Или по лошо – наркоман.

Докато Джинки се опитваше да измисли как да върне вратата на мястото й, Кий погледна към голямата дупка до него, внимавайки да не падне вътре. Дъските около нея бяха разядени и по самите им краища имаше нещо черно и лепкаво. Самата дупка беше до половината пълна с боклуци – опаковки, стари дрехи и вещи, навярно от самата къщата. Тук-там се мяркаха и използвани презервативи и няколко спринцовки.

- Страхотно – каза тихо Кибум.

Джинки успя да хване вратата, така че да не се разпадне в ръцете му, макар че малка част от дървото се отчупи, когато го направи. После я вдигна и с наставления от страна на Кибум в коя посока да я движи, успя да я вкара в пантите.

Сега тя отново можеше да се отваря и затваря.

Джинки я бутна и зловещо скърцане съпроводи влизането им вътре. Джинки влезе пръв, Кибум го последва, хвърляйки един последен поглед назад. Небето бе все така тъмно, а съвсем скоро щеше да се стъмни. Определено щеше да е весела нощ.

Джинки отново подсвирна, когато огледа помещението вътре. Звукът се разнесе из тихата къща, отекна в стените и се върна два пъти по-силен. Кибум потръпна.

– Хубаво местенце. – каза той развеселено, карайки Кий да го изгледа навъсено. Не разбираше какво смешно има в цялата ситуация.

Въздухът беше тежък. Вонеше на прах, събиран там с години, гниещо дърво и още нещо, което Кибум не можеше да определи. Антрето беше малко. Право напред се намираха стълби, които водеха към втория етаж. Като гледаше как се бяха наклонили, Кий не тръпнеше от желание да пробва да се качи.

В ляво се намираше кухнята. Някога жълтите тапети, сега висяха скъсани по стените, които също бяха пълни с дупки. Вятърът влизаше и излизаше през тях и създаваше заплашителна акустика. Масата в средата бе преобърната, а единственият стол седеше килнат на една страна, кракът му бе отчупен. Мивката бе пълна с мръсни чинии, които се стелеха и по целия плот. По пода имаше парченца стъкло. Навсякъде висяха паяжини и петна от влага.

Кибум отвори всеки един от дървените шкафове и успя да намери дузина мъртви буболечки, пакетче бисквити от средновековието и още стари дрехи, захвърлени на най-неочакваните места. В момента, в който отвори хладилника, миризмата на зловоние, гниеща храна и плесен, го удари с такава сила, че Кибум се преви на две и повърна. Покри петното с няколко страници стар вестник и прочисти гърлото си с вода от бутилката в раницата му, преди да продължи.

От дясната страна на антрето беше холът. Помещението бе почти празно. Шарен килим покриваше пода. В средата имаше червено канапе, цялото осеяно с дупки и изскачащи пружини. Зад него, на стената, имаше отразено по-светло петно от тапета и Кий можеше да си представи как изхвърленият на ливадата телевизорът, някога бе седял там.

Нямаше картини, нямаше снимки. Тук-там се въргаляха празни рамки и още боклуци. Пред канапето имаше подредени няколко камъка в кръг, а средата се виждаше овъглено дърво и пепел. Явно някой си бе палил огън.

- Хей, Кий! – чу той гласа на Джинки и го проследи обратно до антрето.

Зад стълбите имаше още една врата, която Кибум не бе забелязал.

- Мисля, че това е мазето. – каза Джинки.

Вратата бе метална. Единственото метално нещо в къщата. От едната й страна се спускаше груба верига, сякаш някой искаше да държи нещо заключено вътре. Светлината стигаше едва няколко стъпала напред, останалата част тънеше в мрак.

Кибум изтръпна. Чу се силно свистене, което явно бе причинено от усилващия се вятър, но на него му се стори, като вика на измъчена душа, която току-що се бе събудила от сто годишен сън някъде в дъното на стълбите.

- Идваш ли? – попита го Джинки. Кий го погледна ужасено.

- Смяташ да влизаш там?

- Трябва да проверим всяко място, нали? Все пак ще сме тук цяла нощ, не искаме да има никакви изненади.

Нямаше начин Кибум да слезе долу. Дори да му предложат един милион. Два милиона и чисто нова яхта. Нямаше начин дори сега Памела Андерсен да му предложеше една нощ незабравим секс, за пет минутки долу. Вече бе понесъл достатъчно, че да слиза и в мазето на изоставената къща, насред забравената гора.

- Аз май… ще ида да проверя какво има на втория етаж – смотолеви той, опитвайки да се измъкне, така, че да не прилича на идиот.

Джинки се пресегна към раницата и извади от там две малки камери. Минхо им ги бе подал, когато излизаха от колата.

„За да сме сигурни, че сте прекарали там цяла нощ“ – бе им казал – „Не забравяйте да снимате всичко, иначе няма да си получите парите“.

Кибум взе едната и я включи. Малкият екран веднага светна и започна да записва. Джинки включи своята.

- Ще проверя какво има долу, после ще се видим отново в хола, става ли? – каза Джинки. – Мисля, че мястото е най-подходящо да пренощуваме. Няма толкова дупки в стените и ще е близо до вратата, ако решим да бягаме.

Кибум кимна. – Звучи добре.

Не остана да гледа как Джинки включва фенерчето и слиза, вместо това реши да провери горния етаж.

Обратно в антрето Кибум се огледа наоколо. Чувстваше странен хлад, който не бе причинен от лошото време. Тръпки лазеха по гърба му. Като оставеше настрана виенето на вятъра, всичко останало тънеше в мъртвешка тишина, която Кий не бе сигурен, че трябва да бъде прекратявана.

Докато гледаше към празното пространство в хола, му се стори, че с периферното си зрение засече сянка в горния край на стълбите. Когато погледна на там обаче, не видя нищо, освен чернота. Пресегна се и включи своя фенер. Светлината пробяга по целите стълби, осветявайки пространството. Нямаше нищо.

Кибум разтърси глава. Започваше да си въобразява.

Надигна камерата, за да може да хване в кадър как се качва. Първите му крачки бяха несигурни. Страхуваше се стълбите да не се счупят под натиска му и той да пропадне долу. Но дървото само изскърца и успя да понесе теглото на единия му крак. После и на другия. Кибум се заизкачва бавно, придържайки се за парапета. През цялото време осветяваше пред себе си, като на няколко пъти хвърли поглед назад, ей така, за да е сигурен, че никой не се качва след него.

Стълбите го изведоха до малък коридор, в края на който имаше стая. И още две стаи от двете му страни. По стените имаше закачени две картини. Едната бе скъсана и изцапана и не можеше да се различи, другата представляваше снимката на кон, застанал в адска агония. С изплезен език, камшик увит около врата му и въжета, вързани за краката. Сякаш някой извън рисунката го дърпаше насила, към място, което въобще не се харесваше на животното.

Кибум извърна поглед от гротеската картина. Стъпвайки по червения килим в малкия коридор, калните му ботуши оставиха големи следи.

Влезе в първата стая. Тук беше още по задушно и тъмно. Идваше съвсем лека светлина от скъсаните жълти пердета. Кибум стигна с две-три крачки до тях и грубо дръпна плата. Пердето се разкъса на половина. Едната част остана да виси на прозореца, а другата се свлече в ръцете му. Той я захвърли настрани. Погледна през мръсното стъкло, право към предния двор и обраслата с плевели ливада. От тук можеше да види следите от гуми, които бе оставил Минхо с пикапа си.

Нещо изскърца и той усети движение зад себе си. Тялото му се вцепени и докато посмее да се обърне, вече си представяше ужасни картини на чудовище с разпорен корем и стърчащи черва, грамадна уста и несъизмерима глава. Зад него обаче нямаше нищо. Вратата си зееше все така отворена към празния коридор. Беше сам. Или поне така се надяваше.

Като изключеше леглото без матрак и странно, деформирано нощно шкафче с олющена боя, стаята беше празна. По пода се въргаляха счупени бутилки бира и пакетчета от храна с не толкова отдавнашна дата на годност. Изглеждаше така, сякаш някой си бе устройвал купон тук. Мисълта, че той не е единствения идиот, който е решил да прекара известно време в тази къща, го успокои.

Следващата стая, бе почти същата. Празно легло, без матрак. Дървен гардероб, чиито врати бяха отворени и камара дрехи изсипани на пода. Тук нямаше прозорци и Кибум предположи, че се намира някъде в лявата част на къщата.

Третата стая го учуди. Беше детска. Или поне така си мислеше той.

Стените бяха покрити с прости, бледо розови тапети, а по тавана имаше залепени изрязани звезди. Кислородът бе толкова оскъден тук, че Кибум започна да диша през устата. Всеки изпуснат дъх, оставяше облачета пара във въздуха. Когато дръпна пердето и на този прозорец, той успя да види задния двор. Още по обрасъл в бурени. От дървената ограда, която някога го бе ограждала, сега се издигаха едва няколко самотни кола, с прокарана тел между тях. Зад нея започваше гората. Кий хвърли поглед към дърветата. Клоните им се огъваха от силния вятър, който продължаваше да бучи заплашително.

До леглото имаше етажерка, на която той постави камерата. Няколко книги се въргаляха по пода. Любопитството надделя и Кибум се наведе, за да вдигне една о